Блог

Нашите деца и внуци са оформени от гените, наследени от нас, а ново изследване разкрива, че преживявания на трудности или насилие също могат да оставят своя отпечатък. 

През 1864 г., към края на Гражданската война в САЩ, най-лоши са условията във военнопленническите лагери на Конфедерацията. Някои от тях били така пренаселени, че затворниците – войници от Северната армия, имали квадратен метър на човек – като за гроб. Смъртността на затворниците се увеличава.

Много от оцелелите са белязани от мъчителните преживявания до живот.

Те се завръщат в обществото с увредено здраве, по-лоши възможности за работа и по-кратка продължителността на живота. Но въздействието на това страдание не свършва с тези, които са го преживяли. То оказва влияние и върху децата и внуците на затворниците, което като че ли се предава по мъжка линия в семействата.

Макар синовете и внуците да не са изпитали страданията на военнопленничеството, а освен това са били и добре осигурени през своето детство, смъртността при тях е по-висока спрямо по-голяма част от населението. Изглежда оцелелите са предали някакъв елемент от своята на травма на потомството си.

Но за разлика от повечето наследени заболявания, причината не е в мутация на самия генетичен код. Вместо това изследователите разследват много по-неясен вид наследство: как събитията в нечий живот могат да променят начина, по който тяхната ДНК се експресира, и как тази промяна може да бъде предадена на следващото поколение.

Това е процесът на епигенетика, при който експресията на гените е модифицирана без промяна в самия ДНК код. Малки химически маркери се добавят или изваждат от нашата ДНК в отговор на промените в средата, в която живеем. Тези маркери включват или изключват гени, като така предлагат начин за адаптиране към променящите се условия, без да нанесат по-трайна промяна в нашите геноми.

Но ако тези епигенетични промени, придобити през живота, наистина могат да се предават и на потомството, последиците биха били огромни. Вашите житейски преживявания – особено травматичните – биха имали съществен ефект върху семейството ви за поколения напред. Нараства броят на изследванията, които подкрепят идеята, че последствията от травма може да въздействат на следващите поколения чрез епигенетиката.

За военнопленниците в лагерите на Конфедерацията тези епигенетични промени са резултат от пренаселеността, лошите санитарно-хигиенни условия и недохранването. Мъжете трябвало да преживяват с малки дажби от царевица и много от тях умирали от диария и скорбут.

„Налице е период на интензивен глад – казва авторът на изследването Дора Коста, икономист в Университета на Калифорния, Лос Анджелис. – Мъжете се стопяват до ходещи скелети.“

Коста и колегите ѝ изследват здравните картони на близо 4600 деца, чиито бащи са били военнопленници, и ги сравняват с малко над 15 300 деца на ветерани от войната, които не са били пленени.

Синовете на военнопленници имат с 11% по-висока смъртност от тези на останалите ветерани. Според изследователите други фактори като социално-икономическия статус на бащите и професията и семейното положение на синовете не дават отражение.

Тази свръхсмъртност се дължи главно на по-чести случаи на мозъчен кръвоизлив. Също така при синовете на пленени ветерани съществува по-голяма вероятност да умрат от рак. Но сякаш дъщерите на бившите военнопленници не се поддават на тези ефекти.

Необичайната, свързана с пола тенденция е една от причините, които карат Коста да подозира, че тези здравни разлики са причинени от епигенетични промени. Но първо Коста и нейният екип трябва да изключат възможността за генетичен ефект.

„Това, което може би се е случило, е, че генетичен белег, дал възможност на бащата да оцелее в лагера – тенденция към затлъстяване например, става неблаготворен в по-нормални времена – казва Коста. – Въпреки това, ако се вгледате в семействата, има ефекти само сред синовете, родени след войната, но не и преди нея."

Ако това беше генетична характеристика, то тогава при деца, родени преди и след войната, щеше да има еднаква вероятност да покажат намалена продължителност на живота. Като се изключи генетична причина, най-правдоподобното обяснение остава епигенетичният ефект.

„Хипотезата е, че има епигенетичен ефект върху Y-хромозомата“ – казва Коста. Този ефект съответства на проучвания в отдалечени шведски села, където недостиг в доставките на храни оказва ефект върху поколенията по мъжка, но не и по женска линия.

Но ако този повишен риск от смърт е последица от травма на бащата, който няма нищо общо с ДНК? Какво става, ако травматизираните бащи са по-склонни да малтретират децата си, което води до дългосрочни последствия за здравето им, а синовете трябва да поемат тежестта от това повече от дъщерите?

Втора част прочетете тук.

В случай, че желаете да работите с темата за семейството и рода - ние сме насреща. За повече информация - услуги и предстоящи събития.

Автор: Марта Енрикес, 26 март 2019 (BBC)

Превод: Анита Касабова 

Редакция и превод: Полина Шукадарова