Блог

Част първа прочетете тук.

Отново сравняването на здравето на децата в рамките на семейството позволява да се изключи тази теза. При децата на мъже, родени преди бащите им да станат военнопленници, няма ръст в смъртността. Но при синовете на същите мъже, родени след тяхното пленничество, има такъв.

„Работата ни е да отхвърлим останалите възможности – казва Коста. – Голяма част от нея е доказване чрез изключване на други вариант, докато не остане най-логичното обяснение.“

Много от случаите, в които се приема, че травмата резонира в следващите поколения чрез епигенетиката, са свързани с най-тъмните моменти от историята на човечеството. Смята се, че войните, гладът и геноцидът оставят епигенетичен отпечатък сред потомците на потърпевшите.

Някои изследвания се оказват по-противоречиви от други. Едно проучване от 2015 г. установява, че при деца на оцелели от Холокоста се наблюдават епигенетични промени в ген, който е свързан с нивата на кортизол – хормон, отразяващ нивото на стрес в организма.

„Идеята на знак, епигенетично откритие в поколение на оцелели след травма може да означава много неща – казва Рейчъл Йехуда, директор на Отдела за изследвания на травматичния стрес при Медицинската академия „Маунт Синай“ и автор на проучването. – Вълнуващото е, че съществува такова.“ 

Проучването е малко, изследвани са едва 32-ма оцелели от Холокоста и общо 22 от техните деца с малка контролна група. Заключенията са критикувани от други изследователи. Не можем да бъдем сигурни, че наистина става въпрос за епигенетично наследство, без изследване на няколко поколения и по-мащабно търсене в самия геном.

Йехуда признава, че докладът е диспропорционален в някои отношения и ще са необходими по-мащабни проучвания сред няколко поколения, за да се направят категорични заключения.

„Това беше малко проучване, профилиране на възрастни много години след травмата на родителите им. Фактът, че открихме дори намек, беше голяма новина – казва Йехуда. – Сега въпросът е как да изпълним със смисъл фактите? Как да разберем истински механизма на това, което се случва?“

Контролирани експерименти върху мишки позволяват на изследователите да задълбочат изследването на този въпрос. Проучване от 2013 г. установява, че между поколенията съществува ефект от травма, свързан с аромат. Изследователи пускат ацетофенон – който има аромат на вишнев цвят – в клетките на възрастни мъжки мишки, като едновременно с това включват електрически заряд под краката им. След няколко повторения мишките започват да асоциират аромата на вишнев цвят с болката.

Малко след това тези мъжки са чифтосани с женски мишки. Когато мишлетата им подушат аромат на вишнев цвят, стават по-неспокойни и нервни от малките на мъжкари, които не са приучени да се боят от него. За да се изключи възможността малките по някакъв начин да научат за аромата от своите родители, те са отгледани от мишки, които никога не са подушвали вишнев цвят.

Малките на това поколение също показват повишена чувствителност към аромата. Нито едно от двете поколения не показва по-голяма чувствителност към други миризми, което сочи, че наследството е специфично за тази.

Тази чувствителност към аромата на цъфнали вишни се свързва с епигенетични промени в ДНК на спермата им. Химични маркери на тяхната ДНК са открити в ген, кодиращ рецептор за миризма, експресиран в обонятелната луковица между носа и мозъка, който участва в улавянето на аромата на вишнев цвят. При дисекция на мозъците на малките екипът открива по-голям брой неврони, които участват в улавянето на тази миризма, в сравнение с резултатите при мишки от контролната група.

Второто и третото поколение, изглежда, нямат страх от самия аромат, а повишена чувствителност към него. Откритието показва една често пропусната подробност за епигенетично наследство – следващото поколение невинаги показва точно същия отличителен белег, развит от родителите им. Не страхът се предава от поколение на поколение, а страхът от определен аромата в едното води до чувствителност към него в следващото.

„Нещата не са равностойни – констатира Брайън Диас, автор на изследването и изследовател в Университета „Емори“ и Националния изследователски център за примати „Йеркс“ в САЩ, и добавя: – Дори терминът „наследство“ трябва да бъде смекчен в този случай. Думата предполага точно представяне на белег, който се предава.“

Последиците от предаването на ефекта от травмата са огромни, дори той да е леко изменен между поколенията. Това ще промени начина, по който приемаме как животът ни в контекста на опита на нашите родители влия върху физиологията и дори върху психическото ни здраве.

Знанието, че последствията от собствените ни действия и преживявания могат да се отразят на живота на децата ни – дори много преди те да бъдат заченати – може да постави в съвсем различна перспектива избора ни как да живеем.

Въпреки улавянето на отзвук от травма в следващите поколения, съществува едно сериозно затруднение пред изследванията на епигенетичното наследство: никой не е сигурен как се случва това. Според някои учени всъщност е много рядко явление.

Една от причините е, че съществена част от един вид епигенетичен отпечатък върху ДНК – добавянето на група химични съединения, известно като метилиране – се изтрива в самото зараждане на живота и започва почти от нулата.

„Веднага след като сперматозоид оплоди яйцеклетката на бозайник, настъпва бърза загуба на метилирана ДНК от бащиния набор от хромозоми – казва Ан Фъргюсън-Смит, изследовател на епигенетиката от Кеймбриджкия университет. – Това е причината, поради която епигенетичното наследство от поколение на поколение е такава изненада. Много е трудно да си представим как може да има епигенетично наследство, когато съществува процес на отстраняване на всички епигенетични белези и въвеждане на нови в следващото поколение.“

Има обаче части от генома, които не са почистени. Процес, наречен геномно отпечатване, предпазва метилирането в специфични части на генома. Но това не са местата, на които са открити епигенетичните промени, свързани с травма.

Очаквайте продължение!

Част първа можете да прочетете тук.

В случай, че желаете да работите с темата за семейството и рода - ние сме насреща. За повече информация - услуги и предстоящи събития.

Автор: Марта Енрикес, 26 март 2019 (BBC)

Превод: Анита Касабова 

Редакция и превод: Полина Шукадарова