Блог

Първа част прочетете тук.
Втора част прочетете тук.

Скорошно проучване, направено от екипа на Фъргюсън-Смит, предполага, че епигенетичното наследство вероятно е много рядко при мишките.

Други изследователи обаче са убедени, че са открили отличителните черти на епигенетичното наследяване на няколко белега включително и при хората. Нещо повече, те смятат, че са разкрили механизма му на действие. Това може да са молекули, подобни на ДНК – известни като РНК – които променят функциите на гените.

Едно ново изследване разкрива сериозни доказателства, че РНК може да играе роля в това как последиците от травма могат да бъдат наследявани. Учените разглеждат как травма, настъпила в ранен етап от живота, може да се прехвърли нататък, като разделя новородени мишки от майките им веднага след раждането.

„Моделът ни е единствен по рода си – казва Изабел Мансуи от Университета в Цюрих и Цюрихския технологичен университет, ръководител на изследването. – Той цели да наподоби разделени семейства или малтретиране, пренебрежение и емоционални щети, които понякога наблюдаваме при хората.“ 

Симптомите, които мишките показват при израстването си, са сходни с тези при деца, преживели ранна травма. Мишките показват признаци на повишена склонност към поемане на риск и по-висок прием на калории, което се наблюдава и при деца, оцелели от травма. Когато мъжките мишки израснат, те имат малки със сходни белези – преяждане, поемане на риск и по-високи нива на антисоциално поведение.

Изследователите извличат РНК молекули от спермата на травматизирани мъжки мишки и ги инжектират в ембрионите на мишки, чиито родители не са преживяли травма в ранния си живот. Родените мишлета обаче показват типичните променени поведенчески модели на мишки, чиито родители са преживели травма.

При същия експеримент се установява, че различната дължина на РНК молекулите е свързана с различни поведенчески модели: дългите вериги съответстват на повишен прием на храна, променен отговор на организма към инсулин и по-голяма склонност към поемане на риск. Късите вериги се свързват с признаци на отчаяние.

„За първи път наблюдаваме тази връзка в причинно-следствен аспект“, казва Мансуи.

Все още не е известно как тези РНК молекули изменят поведението на няколко поколения. Мансуи сега провежда опити при хора, за да установи дали подобни процеси протичат и с тях. Първичните експерименти на други изследователи засега показват, че положението при мъжете е сходно.

Това изследване – както и много от проучванията с мишки – се съсредоточава върху сперматозоидите и епигенетичното наследство по мъжка линия. Причината не е убеждението, че това се случва само при мъжките екземпляри, а защото е много по-трудно да се изследват яйцеклетките.

Но усилията да се дешифрира епигенетичното наследство по женска линия са следващата стъпка.

„Трябваше да започнем отнякъде – казва Мансуи. – Но се стремим да установим модел на травма, който да покаже как се осъществява наследяването както при жените, така и при мъжете.“

Известни са и други видове епигенетични механизми, които са относително слабо изследвани. Един от тях се нарича хистонова модификация и при него протеините, които действат като скеле за ДНК, биват химически маркирани. Новите изследвания предполагат, че хистоните също може да участват в епигенетичното унаследяване от поколение на поколение при бозайниците. 

„Предполагам, отговорът е, че всички тези механизми взаимодействат, за да получим феномена на междупоколенческото наследяване на придобити белези“ – казва Диас. 

Науката за епигенетичното унаследяване на ефекта от травма е млада, което означава, че все още разпалва бурен дебат. За Йехуда, която е пионер в работата върху посттравматично стресово разстройство през 1990 г., това носи чувство на дежа вю.

„Етапът от изследването на епигенетиката, на който сме днес, ми напомня за времето, когато за пръв път започвахме да изследваме посттравматичния стрес – споделя тя. – Това беше противоречива диагноза. Не всеки вярваше, че може да има дългосрочен ефект от травма.“

Почти 30 години по-късно посттравматичното стресово разстройство е признато медицинско състояние, което обяснява защо последиците от травма могат да обхванат десетилетия от нечий живот. 

Но ако се докаже, че травмата се предава от поколение на поколение при хората по същия начин, както се оказва при мишките, според Диас не трябва да чувстваме, че това наследство е неизбежно. 

Като използва опитите си с аромата на вишнев цвят и мишките, той изследва какво би станало, ако мъжките, които се боят от миризмата, по-късно са десенсибилизирани за тази миризма. Мишките се подлагат често на аромата, без да получават токов удар.

„Мишката не е забравила, но се създава нова връзка, щом миризмата вече не се появява заедно с електрошок“ – отбелязва Диас. 

При проверка на спермата им се установява, че след процеса на десенсибилизация мишките са изгубили своя характерен „плашлив“ епигенетичен подпис. Малките на тези мъжкари също вече не показват повишена чувствителност към аромата. Излиза, че ако мишката се „отучи“ са асоциира миризмата с болката, има шанс следващото поколение да избегне епигенетичния ефект.

Това показва също, че ако хората наследяват травма по подобен начин, ефектът върху нашата ДНК може да бъде премахнат чрез методи като когнитивна поведенческа терапия. 

„В системата има гъвкавост – казва Диас. – Нищо не е предопределено. В по-голямата част човешката раса не е объркана, макар че травмата изобилства в околната ни среда.“

Според Диас поне в някои случаи лекуването на последиците от травма в рамките на собствения живот може да сложи край на отзвука ѝ по-нататък в поколенията.

В случай, че желаете да работите с темата за семейството и рода - ние сме насреща. За повече информация - услуги и предстоящи събития.

Първа част прочетете тук.
Втора част прочетете тук.

Автор: Марта Енрикес, 26 март 2019 (BBC)

Превод: Анита Касабова 

Редакция и превод: Полина Шукадарова